Разбира се, аз ще прилагам документи и конкретика. Ще се постарая да бъда максимално полезна. Но искам и да представям „живата“ страна на тази история, защото човек не живее в документите. Акт за раждане, кръщелно, брачно и бракоразводно и смъртен акт – това е. Така се прави в нашата цивилизация, и така трябва да е, това е неизбежно. Всъщност има и по-лошо – номерацията в концентрационните лагери. Но това е друга тема. И има съвсем-съвсем далечно отношение към днешната българската действителност, държавна и административна. А човекът с тяло, разум и психика се вмества в реална житейска ситуация. А наред с това, нали хората са развили и нещо странно, на което и големите умове се чудят – нравственост, вътрешна. Някои повече, някои по-малко.
Седях си вкъщи през декември, 2010 беше, и си превеждах Е. Успенски. Това е авторът на Чебурашка – „Едно случайно стихче, или не беше стихче, и не съвсем случайно, си го измислих сам. Аз знаех го отдавна, или пък не отдавна, или не го и знаех, а исках да го знам“. Къщата ни е двуетажна, с двор, в Лозенец. Стара, без атрибутите на съвременната подръжка. Тук сме се родили – аз и брат ми. Тук са живяли родителите ни, тук са живяли баба ни и дядо ни, и нашият вуйчо – военен летец. Хората, на които дължим всичко, което сме. Тук е нашето минало, нашите спомени, нашият живот. Всичко.
Бях на втория етаж. Отдолу чух женски глас, нежен: – Антоанетааа! След малко пак: – Антоанетааа! Звънецът ни не работи. И слязох долу да отворя. Млада жена, с момичешко излъчване, спортно-модерно облечена, приятна: – Вие ли сте собственичката? – Аз съм. – Има ли и други собственици? – Да, брат ми. – Само вие двамата? – Да, само ние. – Ние работим към общината, актуализираме плана на квартала. Вие си подгответе данните – квадратура на жилището, на двора, на гаража. Ние ще минем да ги сверим с нашите данни.
Мила е, чаровна. Колко приятно и артистично момиче, помислих си, а да работи към общината, чиновническа работа, но при тази безработица... Така за пръв път срещнах мерзостта. Наглата мерзост, която щеше да огнуси живота ни. За пръв път застанах лице в лице с професионален мошеник.
А стихчето нататък е така – При мама с татко в парка, или не беше в парка, а беше в зоопарка, живееше зверче. Което беше слонче, ако не беше сомче, или пък крокодилче, а може би мече. Самичко в зимна вечер, или пък в лятна вечер излезе на разходка сред пек и студове. Изгуби се веднага, или пък не веднага, на пейката приседна и почна да реве. Един усмихнат щъркел, или не беше щъркел, и не съвсем усмихнат, а доста натъжен, погледа това слонче, или пък това сомче, или пък крокодилче, и каза – Хайде с мен! И взе го за ръчичка, или пък за краченце, и къщата потърси на малкото зверче, което беше слонче, ако не беше сомче, или пък крокодилче, а може би – мече.
Софийски градски съд, на първа инстанция, присъди родната ми къща на мошениците и ме осъди да им платя разходи по делото 11 хиляди осемстотин и няколко лева и стотинки. Първи състав. Съдия Асен Воденичаров. Син на Александър Воденичаров, колега някога от Софийския университет. Работила съм там, в катедра Славянско езикознание, 28 години. Като студентка бях разпределена на някаква бригада да работя при Александър Воденичаров. Той беше асистент в Юридическия факултет. Редях някакви картончета. Шегувахме се. Смеехме се. Хубаво нещо е младостта.
Прадядо ми е един от малкото останали живи опълченци от Шипка. От Тулчанското село Черна, Петър Петров. Ненавършил 20 години се записва в Опълчението. Не е бил луда глава, разумен и спокоен човек. Висок метър и деветдесет. Доживял е до дълбока старост. Двамата му сина загиват във войните. След Освобождението държавата му дарява земя край София. Вярно, тогава не особено ценна, но стойностна като знак на признание. Дори социалистическата държава по-късно е счела за нередно да я национализира. Сега я продавам на безценица, за да спася родната си къща. От новите български хищници.
„Ти май живееш тука? – Аз май живея тука! Или не беше тука, ами във оня край... – Аа, значи, че е тука? – Аа, значи, че е тука! Или съвсем не значи... забравило съм май.“ Така продължава стихотворението на Едуард Успенски.
Американците имат един израз – „каква ирония!“. Те имат готови изрази за всяка житейска ситуация.
Те са нагли, те са интелигентни, те са изобретателни, те са богати, те са дръзки, те са безнаказани. Те разполагат с психолози, които да преценят най-точния подход към жертвата. Те разполагат с „актьорски“ състав, който да поеме различни роли при различни ситуации. Те разполагат с нотариуси (съвсем истински), адвокати (съвсем истински). Те имат чадъри „нависоко“. Те срещат благосклонността на съда. Те са платежоспособни. Много платежоспособни. В общини и различни обществени архиви те могат с лекота да се снабдят с документи, с които истинските собственици трудно се сдобиват. Те са ларж към жертвата – дават. Малки сумички. Предметни подаръчета. Бутилки уиски. И най-вече – човешка топлота и съчувствие. За смъртната хватка, в която сами са те хванали.
Те са новите експроприатори. Жертвите им са хора, попаднали в тежка житейска ситуация. Самотници. Клошари. Алкохолици. Хора с ментални увреждания. Възрастни хора. Отчаяни хора. Хора, изпаднали в апатия поради лично нещастие. Но – хора с апетитни имоти. И имотните мошеници преценяват – че имотите защо са им? Така и така не могат да се ползват пълноценно от имуществото си. Я, по-добре да помогнем на природата и да ги избавим от мъките. Ние знаем, как да управляваме имущество. О, вярвайте ни, знаем.
След деветосептемврийската революция, силните на деня, като си харесат някой имот, вземат, че изселват собствениците му. Неблагонадеждни собственици такива! И се наместват в жилището им. А сега, в нашия токсичен преход, силните, като си харесат някой имот – пращат имотната мафия. Тя ти открадва подписа, написва си юридически издържан договор, че си й продал имота, ама нещо се дърпаш да финализираш сделката при нотариус например, подават иск срещу теб в съда – и съдът действа като нотариус – финализира сделката. Ох, как финализира! И престъпниците стават собственици на имота ти. Понякога без ти да подозираш за това.
За имотната мафия в България не се говори много. Тя има вече полулегален статут. Или съвсем легален? Още не знам. На първа инстанция Софийски градски съд присъди къщата ми на една „купувачка“, от едно село. Не я познавам жената. Беше възпрепятствана да се яви в съда и така и не се запознахме. Сега обжалвам решението на СГС пред Апелативния съд.
Може би си говоря сама на себе си. Може би никой не го интересува. Но на един човек да помогна, един човек да предпазя от попадане в гнусната въртележка на имотните мошеници, ще съм доволна.
А най-опасното е, че – сега е внесена нова елктронна технология за фалшифициране на подписи. На принципа на уредчетата, които използват големите филмови и спортни звезди от големия свят за даване на автографи. Така наречената механична ръка. Която съвършено наподобява собственоръчния подпис. И тук става наистина страшно!
