как имотната мафия краде жилището, в което съм се родила, как осквернява живота на невинни хора, колко е нагла и безнаказана
Постинги в блога от Януари, 2014 г.
29.01.2014 10:08 -
Университетът
Работила съм в СУ 28 години. Следване – 4 години, общо – 32 лета съм пракарала там. Сега социалистите проплакаха, че това било храм и той не бива да се принизява като арена на политически актове. Във връзка със студентската окупация, разбира се. Но този храм също е обработен и окипазен от тяхната 45-годишна власт. Тъй като тази власт беше на работниците и селяните (с донегдешното участие на интелигенцията, главно – продажната), и университетът стана подвластен на работниците и селяните.
Първо – СУ през годините на соца, беше изпъстрен с толкова много десари, че нямаше как това да не се отрази на работата му. Особено гъста беше мрежата им в хуманитаристиката – щото там по-може да не можеш, пък и там е най-целесъобразно да въздействаш, от идеологическа гледна точка. Те не само слухтяха, тяхното мощно присъствие се отрази на качеството на работата на университета, те все пак се водеха специалисти – научни работници и преподаватели едновременно. Тъй че ефектите от тяхното присъствие са два – те рязко снижиха нивото на научната и преподавателска работа със самото си нелепо присъствие в науката и образованието – това едно, и второ – всяваха всеизвестния ни страх – кастрене на научноизследователския устрем, вкарване в улея на послушанието, т.е. толериране на кротката посредственост. И тя, поливана и торена, разцъфтя.
Особено многобройна и пагубна се оказа в университета "средната класа" – умилкващите се, отгледаната от соца средна интелигентска класа, която освен традиционните неможещи, поглъщаше и някои креативни иначе специалисти. 1989-та завари един похлупен, прибран откъм творчески порив, научно изсивял и излинял университет, с немотивирани за работа кадри.
Второто, пред което не бива да си затваряме очите – след 89-та младите се втурнаха да следват навън. Нищо осъдително – човекът с интереси в дадена област иска да се изучи на най-доброто в нея. Този отлив на гладни за висококачествено образование с всяка изминала година снижаваше критериите за прием в университета. В него започнаха да попадат младежи, които преди не можеха да отговорят на изискванията за висше образование. За голямо съжаление липсата на изначален интерес и стремеж към някоя научна област, следването проформа, само за снабдяване с важния документ – диплома, върви в най-честия случай ръка за ръка и с липсата на интерес към социалните процеси, със социално безразличие. И ето ги тук "жадните да се учат" студенти от външната страна на оградата на окупирания университет. Гарантирам ви, че преди двадесет, петнадесет, десет дори години окупиращите щяха да са мнозинство. Че щяха да са солидарни в стремежа към една идеална цел, много по-висока от висшистката диплома. Бъдещи висшисти от външната страна на оградата, как ще живеете сред низкото? Сигурна съм, че такава гнила и воняща отвсякъде власт, като днешната, тогава нямаше да има никакъв шанс да просъществува.
Така че, мили десета, не пейте песни за храма на науката, вие си го измоделирахте по своя "проект" и сега и той се нуждае от базов, ама базов, ремонт, както и цялата ви държава. Но вие направихте с характерната си подла хитрост и "далновидност" от целия ни мъничък народ пречупени хора и сега се тъпчете на корем с плодовете от тази си дейност.
Първо – СУ през годините на соца, беше изпъстрен с толкова много десари, че нямаше как това да не се отрази на работата му. Особено гъста беше мрежата им в хуманитаристиката – щото там по-може да не можеш, пък и там е най-целесъобразно да въздействаш, от идеологическа гледна точка. Те не само слухтяха, тяхното мощно присъствие се отрази на качеството на работата на университета, те все пак се водеха специалисти – научни работници и преподаватели едновременно. Тъй че ефектите от тяхното присъствие са два – те рязко снижиха нивото на научната и преподавателска работа със самото си нелепо присъствие в науката и образованието – това едно, и второ – всяваха всеизвестния ни страх – кастрене на научноизследователския устрем, вкарване в улея на послушанието, т.е. толериране на кротката посредственост. И тя, поливана и торена, разцъфтя.
Особено многобройна и пагубна се оказа в университета "средната класа" – умилкващите се, отгледаната от соца средна интелигентска класа, която освен традиционните неможещи, поглъщаше и някои креативни иначе специалисти. 1989-та завари един похлупен, прибран откъм творчески порив, научно изсивял и излинял университет, с немотивирани за работа кадри.
Второто, пред което не бива да си затваряме очите – след 89-та младите се втурнаха да следват навън. Нищо осъдително – човекът с интереси в дадена област иска да се изучи на най-доброто в нея. Този отлив на гладни за висококачествено образование с всяка изминала година снижаваше критериите за прием в университета. В него започнаха да попадат младежи, които преди не можеха да отговорят на изискванията за висше образование. За голямо съжаление липсата на изначален интерес и стремеж към някоя научна област, следването проформа, само за снабдяване с важния документ – диплома, върви в най-честия случай ръка за ръка и с липсата на интерес към социалните процеси, със социално безразличие. И ето ги тук "жадните да се учат" студенти от външната страна на оградата на окупирания университет. Гарантирам ви, че преди двадесет, петнадесет, десет дори години окупиращите щяха да са мнозинство. Че щяха да са солидарни в стремежа към една идеална цел, много по-висока от висшистката диплома. Бъдещи висшисти от външната страна на оградата, как ще живеете сред низкото? Сигурна съм, че такава гнила и воняща отвсякъде власт, като днешната, тогава нямаше да има никакъв шанс да просъществува.
Така че, мили десета, не пейте песни за храма на науката, вие си го измоделирахте по своя "проект" и сега и той се нуждае от базов, ама базов, ремонт, както и цялата ви държава. Но вие направихте с характерната си подла хитрост и "далновидност" от целия ни мъничък народ пречупени хора и сега се тъпчете на корем с плодовете от тази си дейност.
23.01.2014 09:15 -
Два позабравени термина
Пропагандата на соца имаше два любими термина, клишета, разбира се, соца много обичаше клишетата - хем да ни се набие в главите, хем да не си дават труда за ново творчество (те имаха голям проблем с творчеството). Тези термини се отнасяха до лошия, лош! лош! много лош и мръсен! мръсен! капитализъм, нашия враг номер едно – "хищническо отношение" и "марионетно правителство". Вчера покрай случващото се около Странджа се сетих пак за хищническото отношение. А за марионетното правителство няма какво да говорим. Сегашните ни "политици" са идеалният пример за хищническо отношение и марионетно правителство. Ето, в това те постигнаха съвършенство.
19.01.2014 21:47 -
Здравословната доза истина
Когато малкото момченце, скрито в някой таен ъгъл разглобява скъпия часовник на баща си, то иска да знае "истината". В нейните най-механични измерения. Нашият мозък затова е възникнал, затова функционира, за да се добере до истината. Колкото и относителна да е тя. Така детето се учи да живее – истината, че котлонът пари, че ако се удариш – боли, че ако пуснеш чашата на земята, тя се чупи. По-късно, докато разглобяваш часовника, не е изключено да разбереш, че някои твои искрени усилия са били напразни, че са те предали приятели, че са доносничели за теб колеги, че си пропуснал някое възможно щастие, че за някой си никой, и така натам – разбираш, разбираш... докато стигнеш до смисъла на чосовника – да отмерва времето, а времето ни тук е временно. Факт, който неуморно заобикаляме, поради природната наредба. Мозъкът има необходимост да мисли, насъщна му е, както храната за жизнените процеси, както физическата дейност за мускулите. Когато нямаме какво да правим, решаваме кръстословици, мозъкът иска да работи, настоява. Това е. И неговата главна функция е да ни съобщава истини, да ни води, влачи, мъкне, докато се доберем близо до тях и ги зърнем. Така че стремежът към истината е наша жизнена необходимост, заложен е в нас и това е медицински факт, да се изразим с думите на класиците. Затова са възникнали науката и изкуството, за да се добираме до истината. Животните при бой инстинктивно разпознават финтовите движения и реагират само на истинските заплахи. Ние сме позагубили инстинкта. И трябва да разпознаваме финта чрез мислене.
Друга азбучна истина, аристотелова, е, че човекът е зоон политикон – животно на полиса – града-държава. Стаден вид сме, без негативните окраски на "стаден". Не можем поединично, не можем сами. Такава е същността ни. Искаме взаимоотношения със себеподобните, искаме да получаваме и да даваме. Искаме да обвързваме и да сме обвързани, да зависим и да поставяме в зависимост. Да чувстваме близостта, да чувстваме "общото", както стадата сбират главици под сянката, нека това общо са емоции, нека е история, нека е религия, нека е идея, нека е специфична кухня, нека е език.
Човек трябва да е стъпил върху нещо истинско, за да намери оная заветна частица свой смисъл. Защото истината, така или иначе, някога, обикновено в неочакван момент, сама го намира, и го пита, например на френски: "Ей, чччч, а твоя резон д етрьо? Мм?" "Не разбирам", казвам като смутена ученичка например – аз, "в училище учехме руски, на френски знам само – жьо ма пел Антуанет, жабит Софиа, рю К... ма всъщност и там не живея вече, щото едни пладнешки крадци ми крадат къщата, а съдът на първа инстанция им я предостави, защото съдът тук е пропит със сътрудници или началници на мафии, защото нашите посткомунистически държавници искат всичко да изсмучат от народа, да сме наплашени и заплашени, бедни, ограбени и безпомощни", очите ми светят и се задъхвам от желание да й обясня всичко наведнъж колкото може по-ясно, "те подържат жизнена, развиват и участват пряко в средната и едра престъпност, това е техния резон д ета", внезапно проговарям на френски. А истината стои и гледа през мен: "Не питах това." Обръща се и си тръгва. А аз мълча на български. И ехото донася отдалеч мелодия, свири някъде хармоника... моника и някой просяк пак е обърнал шапката си с отвора нагоре за милостиня.
Плъзнаха ни като общество, за 45 години, върху фалшива плоскост, фалшив фундамент. Използвайки една чиста, хуманна идея, превърнаха я в чучело, в негатив, в отрицание на самата себе си – превърнаха я в човекоядка. Растяхме, зреехме и стареехме върху фалш, всичко обществено беше демагогия и лицемерие. И онова: Ш-ш-ш-шт! Защото иначе ще загубиш хляба или живота си. Хванаха ни в железни клещи демагозите и ни изглаждаха мозъците, и ни милваха по гладките главици – равни, равни, всички сте равни. Твоят човешки ум да се стреми към истината – че как, нали си стъпил върху лъжа, че как, тя нали те обвива отвсякъде, щом прекрачиш прага на дома си и стъпиш навън. Плоското, плакатното ни заливаше едноцветно – изкуство, наука, служебна атмосфера; фундаменталният фалш зарази и междучовешките отношения, косеше тревата и подрязваше храстите по свой вкус и желание, шт! шт! кротко, без изцепки. Само че да градиш човешкия си, един-едничък живот върху фалш и лъжа – е противоприродно. Губиш себе си, губиш смисъл и основание, в обществен, в личен план се чувстваш нищо, ти си едно голямо учудване, един голям въпрос, който се люшка върху хлъзгаво. Психически е труднопоносимо. И хората, при първата възможност, побягнаха колкото им краката държат, и не толкова към хляба, към човешката си същност побягнаха, а другите тръгнаха по жълтите павета, въодушевени или унили, вярващи или невярващи, осъзнаващи или неосъзнаващи, енергични или бити-недоубити, но – тръгнаха. Към своя смисъл на съществувание. Срещу природата не се върви, нейните императиви рано или късно пробиват фалша. Искаме си онази част от истината, която ще ни гарантира природното право да бъдем човеци.
Сега ни готвят нов финт – здравите сили на партията, постигнала тоталния разпад на България, ще сменят провалилите се. И не дай Боже, да почнем пак да учим азбуката, от А, Б, В.
Всъщност исках да напиша пост, в който да кажа, че между жилавия, спортен Путин, боянските сараи, митниците, които хранят нашата политика, ментите в менте-парламента и моя личен живот, с принудата ми години да се разкарвам по съдилища – има директна връзка. И за да не пиша друг пост – ето, казвам го – има. И между вашите лични животи и гореспоменатите обекти – има. Или открита и озъбена, или индиректна и подмолна, но тази връзка я има. Отнели са ни "опорните точки", за да си ги пъхнат в наръчниците for dummies за манипулация на групи човешки същества. Хайде, дойде времето, не протакайте. Върнете си ни опорните точки! На нашето човешко съществувание.
Друга азбучна истина, аристотелова, е, че човекът е зоон политикон – животно на полиса – града-държава. Стаден вид сме, без негативните окраски на "стаден". Не можем поединично, не можем сами. Такава е същността ни. Искаме взаимоотношения със себеподобните, искаме да получаваме и да даваме. Искаме да обвързваме и да сме обвързани, да зависим и да поставяме в зависимост. Да чувстваме близостта, да чувстваме "общото", както стадата сбират главици под сянката, нека това общо са емоции, нека е история, нека е религия, нека е идея, нека е специфична кухня, нека е език.
Човек трябва да е стъпил върху нещо истинско, за да намери оная заветна частица свой смисъл. Защото истината, така или иначе, някога, обикновено в неочакван момент, сама го намира, и го пита, например на френски: "Ей, чччч, а твоя резон д етрьо? Мм?" "Не разбирам", казвам като смутена ученичка например – аз, "в училище учехме руски, на френски знам само – жьо ма пел Антуанет, жабит Софиа, рю К... ма всъщност и там не живея вече, щото едни пладнешки крадци ми крадат къщата, а съдът на първа инстанция им я предостави, защото съдът тук е пропит със сътрудници или началници на мафии, защото нашите посткомунистически държавници искат всичко да изсмучат от народа, да сме наплашени и заплашени, бедни, ограбени и безпомощни", очите ми светят и се задъхвам от желание да й обясня всичко наведнъж колкото може по-ясно, "те подържат жизнена, развиват и участват пряко в средната и едра престъпност, това е техния резон д ета", внезапно проговарям на френски. А истината стои и гледа през мен: "Не питах това." Обръща се и си тръгва. А аз мълча на български. И ехото донася отдалеч мелодия, свири някъде хармоника... моника и някой просяк пак е обърнал шапката си с отвора нагоре за милостиня.
Плъзнаха ни като общество, за 45 години, върху фалшива плоскост, фалшив фундамент. Използвайки една чиста, хуманна идея, превърнаха я в чучело, в негатив, в отрицание на самата себе си – превърнаха я в човекоядка. Растяхме, зреехме и стареехме върху фалш, всичко обществено беше демагогия и лицемерие. И онова: Ш-ш-ш-шт! Защото иначе ще загубиш хляба или живота си. Хванаха ни в железни клещи демагозите и ни изглаждаха мозъците, и ни милваха по гладките главици – равни, равни, всички сте равни. Твоят човешки ум да се стреми към истината – че как, нали си стъпил върху лъжа, че как, тя нали те обвива отвсякъде, щом прекрачиш прага на дома си и стъпиш навън. Плоското, плакатното ни заливаше едноцветно – изкуство, наука, служебна атмосфера; фундаменталният фалш зарази и междучовешките отношения, косеше тревата и подрязваше храстите по свой вкус и желание, шт! шт! кротко, без изцепки. Само че да градиш човешкия си, един-едничък живот върху фалш и лъжа – е противоприродно. Губиш себе си, губиш смисъл и основание, в обществен, в личен план се чувстваш нищо, ти си едно голямо учудване, един голям въпрос, който се люшка върху хлъзгаво. Психически е труднопоносимо. И хората, при първата възможност, побягнаха колкото им краката държат, и не толкова към хляба, към човешката си същност побягнаха, а другите тръгнаха по жълтите павета, въодушевени или унили, вярващи или невярващи, осъзнаващи или неосъзнаващи, енергични или бити-недоубити, но – тръгнаха. Към своя смисъл на съществувание. Срещу природата не се върви, нейните императиви рано или късно пробиват фалша. Искаме си онази част от истината, която ще ни гарантира природното право да бъдем човеци.
Сега ни готвят нов финт – здравите сили на партията, постигнала тоталния разпад на България, ще сменят провалилите се. И не дай Боже, да почнем пак да учим азбуката, от А, Б, В.
Всъщност исках да напиша пост, в който да кажа, че между жилавия, спортен Путин, боянските сараи, митниците, които хранят нашата политика, ментите в менте-парламента и моя личен живот, с принудата ми години да се разкарвам по съдилища – има директна връзка. И за да не пиша друг пост – ето, казвам го – има. И между вашите лични животи и гореспоменатите обекти – има. Или открита и озъбена, или индиректна и подмолна, но тази връзка я има. Отнели са ни "опорните точки", за да си ги пъхнат в наръчниците for dummies за манипулация на групи човешки същества. Хайде, дойде времето, не протакайте. Върнете си ни опорните точки! На нашето човешко съществувание.
04.01.2014 13:19 -
Цивилизационният проблем, Санчо
На нова година крадци убиха възрастна жена в дома й. В столицата, в централен квартал. Знаем коя е жертвата. Роднина на известна съдийка и кандидат-вицепрезидент. Казвам го, защото е показателно, далеч съм от безумието да йерархирам стойността на човешките животи. И за стотиците жертви на престъпността из страната знаем. За селяните, които се въоръжават с подръчни материали, за да се отбраняват от крадци и убийци. В държавата на престъпността и беззаконието сме се върнали в епохата преди Шумер и Акад, преди законите на Хамурапи. Опустошение – материално, морално, нравствено. Нашето българско фентъзи. На опустошена земя живеят опустошени същества, все повече и повече се отдалечават от човешкото, погълнати от свирепостта на оцеляването.Основните им чувства – страх и отвращение. Вижте им лицата, вижте им стойките, вижте им походките, вижте им облеклото. Забравили себе си, забравили околните, крачат през живота, влачат съществувание – оцеляват. Природата така е отредила. Изгавриха се с България служителите на съветскосъюзния посткомунизъм, превърнаха я в посмешище. Изхвърлиха от нея огромен човешки потенциал. За демографските проблеми се загрижили сега, грижовните ми те. Обаче има и надежда – климатичните промени ще принудят западноевропейците да мигрират на изток. И следователно нашите земи няма да са пусти. Това е много позитивно. Как ли ще се казва територията на днешна България тогава – Европоидия? Ню Отпадък? Ист Мизерия? Или пък въобще няма да се казва. Престъпният контингент ще се задържи още за малко, да опоска каквото е останало, и после боянките и андрианковците ще последват своите дресьори и собственици из големия свят, ще се отдадат на лайф, щото хубавите хора трябва хубаво да живеят. Проблемът на днешна България вече не е просто политически – той е цивилизационен. Застрашено е човешкото общество. Нашият собствен държавен опит за "общество" е толкова скромен – от 1878 до 1944 г. 66 години, една средна продължителност на един човешки живот. А вижте какво става тогава, вижте културата като индикатор на състоянието на държавата – всичко в новото ни изкуство и литература се случва тогава. После комунизмът предъвкваше това, което му беше изгодно в образователната система 45 години. В новата си интерпретация в духа на комунистическото възпитание. Да превърнеш хората в бездуховни същества, да свиеш мозъците им до онова "скудо-", е изгодно, много се изплаща на режимите. И има много дълготрайни последствия. Ще намерим ли сили да разкъсаме лепкавото було, с което са ни покрили, ще литнем ли над кукувичето гнездо?
Вчера като си тръгвах от протеста с емигрантите и учещите в чужбина, близо до окупирания Орлов мост, на спирката, една съгражданка на средна възраст ме попита: "Абе тия още ли не са се махнали?"
Проблемът ни не е демографски.
Вчера като си тръгвах от протеста с емигрантите и учещите в чужбина, близо до окупирания Орлов мост, на спирката, една съгражданка на средна възраст ме попита: "Абе тия още ли не са се махнали?"
Проблемът ни не е демографски.
Търсене
