С какво разполага съдът при делото, в което ответниците твърдят имотна измама:

1. Предварителен договор, при който е изплатена цялата сума – 180000 лв.

2. Посочената сума е изплатена на ръка.

3. За разписка служи договорът.

4. Договорът не съдържа данни от личните карти на продавачите.

5. Договорът не посочва и не споменава постоянния адрес на продавачите.

6. Не са предоставени документи от продавачите, които недвусмислено да удостоверяват тяхната собственост върху имота.

7. Ищцата нито веднъж не се появява на съдебно заседание.

8. Ответниците се явяват всеки път (без първия, когато не са знаели, че срещу тях има какъвто и да било иск).

9. Ответниците твърдят, че никога не са имали намерение да продават имота си – тяхно единствено жилище, нито са подписвали какъвто и да било договор и ищцата е за тях абсолютно непознато лице.

10. Ответниците твърдят, че нито някога са виждали, нито са упълномощавали адвокатката, която ги е представлявала на първото заседание.

11. Сумата, която се твърди, че е договорена и изплатена, надвишава с много малко данъчната оценка на имота – около 142000 лв. срещу „изплатените“ 180000. (Това се прави така от измамниците, защото таксите се изчисляват като процент от сумата, за която се подава искът.)

12. Исковата молба е внесена от един адвокат (Виолета Герова, срещу много изразителен хонорар), след това страната на ищеца се представлява от друг адвокат – Орешков.

13. Лице, посочено като придружител на ищцата при нотариуса, който установява неявяването на ответниците, е участвало в дело със сходен характер, гледано от същия съдия (Асен Воденичаров).

Аргументите, които определят решението на съда, са – две експертизи и логически разсъждения, доказващи собствеността на ответниците върху имота.

Прозрачна, набиваща се в очи схема на имотна измама, с всички налични атрибути. Нито едно „съмнение“ у съдията за неправомерен иск, той не приема искането на ответната страна да се яви ищцата в съда, не приема искането за специално графологично изследване на натиска при писане, който при тази „гражданска“ експертиза би могъл да е единствен показател за фалшификация. Съдът не се съобразява и с недоказаната документно собственост.

Е, какво да си помисли човек? Дори и най-добронамереният към българския съд човек? Ако няма ментални смущения. Просто няма избор. Просто изводът е един и само един. Просто има един единствен правилен отговор. Ако искате още повече съдебно-имотен хорър, и последствията за служителите на Темида, моля припомнете си случая с имотите на покойния Петър Видинлиев – статията Евъргрийнът „за свои – без последици“... в judicialreports.bg.

Трябва да сме наясно, защо ни се случва немислимото другаде.

Защото живеем в държава, която довежда мнозинството от народа си до мизерия, каквато средният европеец не може да нарисува във въображението си, камоли да понесе, защото животът като борба за физическо оцеляване отдавна е останал в далечното минало. Защото живеем в държава, която отвращава децата си и ги изхвърля масово вън от себе си. В която комунизмът 23 години си отива и все остава под формата на престъпност и разруха на цивилизационните правила. На която след повече от 130 години след Освобождението й хрумна, че й е сгодно да дели народа си на българи и турци. Която възпитава циганите си в изборно мошеничество като ги подкупва с пари и храна да извършат престъпление, вместо да им даде нормалните човешки хоризонти за истинска интеграция. Която загърбва образованието и културата и ги превъръща в неприлични думи. В която узаконяването на престъпления е рутинна юридическа процедура не шокираща никого. В която лекарите изстискват подкупи от тежко болните, за да си спомнят Хипократовата клетва и да не ги оставят на решенията на природата. В която вчерашната интелигенция вече е умряла – както показаха зимните събития, наречени „протестите“. В която шестима българи се самоизгориха и последва мълчание. В която партиите са представителства на мафиите и в която управници и депутати могат да бъдат откровено криминални персони.

А що се отнася лично до мен – гражданката Антоанета Георгиева Попова, мен ме осъдиха. Че съм измамила професионални имотни крадци с десетилетен стаж. Както си ги наричам за себе си – легализираните престъпници и техните високопоставени „глави“. Новите, специфично български експроприатори. Гнус ме е. Мен ме е гнус. Аз, осъдената, се надявам за себе си и за България, че ще се намери здрава тъкан в правосъдната система, която все още да служи на правосъдието. Аз, осъдената, се надявам, че пътят през тъмното към непрогледното е към своя край. Че уродливият криминален посткомунизъм на България вече поема към небитието. Аз, осъдената, се надявам, че ако стана жертва на този извратен и жесток период, ще бъда една от последните. Аз съм уверена, че Европа няма да може дълго да търпи тази миришеща язва в тялото си. Европейската цивилизация се е формирала твърде дълго и сложно, за да позволи такова връщане в първобитността. Защото случващото се в България не е просто политически проблем, то се превръща вече в обида и заплаха за цивилизацията. От набезите за обири на селата до рафинираното обирджийство със съдебен параф. Аз се надявам. Защото в изтерзания човек, ако е човек, и в изтерзаната човешка общност, винаги по някакъв чуден начин се намира една последна силица, която да въстане срещу оскотяването. Тя е нашият човешки дар свише. И на нея се надявам повече, отколкото на външната намеса на цивилизования свят.

Не исках да звуча патетично. Но май звуча. Всъщност всичко се свежда до две неща: 1) Срам ме е за България, 2) Обичам България.