Една наша известна оперетна актриса, разказваше един епизод от живота си при демокрацията, нашата си демокрация, българската. Тя работела в кухнята на някакво заведение, тоя ден белела картофи и ябълки и много се изморила, излязла от кухнята, в която работи през демокрацията, и седнала на едни стълби в коридора към мазето, а срещу нея – телевизора, и по него предаване – една популярна в миналото, дала много известни реплики за всекидневна употреба, стара телевизионна постановка. Там тя играеше централна роля. „И аз гледах, гледах – каза тя – и заплаках“.

Ако си редови гражданин, ако живееш нормално, честно, по своите си човешки правила, ако просто искаш да изживееш живота си и да правиш това, което можеш – откажи се. Българската държава на прехода, порочна още в самия си замисъл, и правоприемник на една също толкова порочна социалистическа държава, рано или късно ще те застигне, ще протегне мръсната си ръка:

– Ей, аланкоолу, чекай, чекай малко!

И ще те оваля в своите миазми, и ще те омърля отвсякъде, и ще те направи своя функция, и ще те окраде на едро, и ще те обере на дребно като трамвайна джебчийка, и като чувал ще те изтръска от цялото ти простичко човешко съдържание – възможности, стремежи, мисли, чувства, спомени, човешко достойнство. И ще ти каже:

– Ти си нищо! А, върви се оплачи в съда!

Ще седнем на стълбите към подземието, ще гледаме екрана на живота си в миналото, и ще заплачем.