Била съм в това село. За няколко дни. При приятели. Ниските и плоски масиви на Странджа го ограждат от запад - сякаш си на плато, на голяма златна тепсия и залезът, залезът там е като на друга планета, дълго, дълго - че чак страх да те хване, с цвят на мед злати, злати широкото пространство - да го открие Холивуд - за жълти стотинки сума ти фентъзита може да заснеме. Къщите са на рядко, дели го много "ширине". Повечето са запуснати, в смисъл напуснати. Няма никой, пустеят. От една двуетажна, тухлена, масивна в далечината се чува конско цвилене, от време на време вратата се отваря със скърцане и навън се показва кон - за малко, нервен, вързан е там, на партера, и отново влиза в хола, и пак цвили. В края на една пътека, на позлатеното, сред оранжевите треви е седнала слабичка жена с черна забрадка и си чака двете си кози, Моите познати я приближават - Здравей, лельо (---), как си? - Тя вдига сините си очи - лицето й е като на западна благородничка с потекло от лордове, но е наша, българска благородничка с потекло от мъка, с бледото примирение на мъдростта -" Ами как, живеем, чакам си козите". Казва го извинително. Говори така, както професорите от СУ и новите наникнали и разрояващи се У-та, не могат да говорят. Погубените съдби на България, погубената България. Седнала с черната забрадка сред сухите треви. Тук в залезната златина е краят на света. Красота и ужас. Така запечатах в себе си Вълча поляна. Сега пожарът я довършва. Защото: "Огромен надуваем миньон е запречил пътя", както пишат вестниците за избягалата надуваема фигура в Дъблин. Огромният надуваем миньон стана участник и дори "инициатор" на съдебната реформа - с малко помощ от страна на приятели - източни и западни. Пък пратиха и сърчице на нашия държавен ръководител, валентинка - одобряват ни демек, обичкат ни: "Цмокни ма, цмокни ма, тарадададайрада". Чалга, и кво? -народът я обича, хич не е гнусляв. И търка лотарийни картички - от 2, 3, 4, 5 и т.н. лева. Търкай, търкай картички народе, видни актьори ти се кривят по телевизията да те насърчават - ама търкай, бе, търкай, бе, ако много-много, ама много-много-много търкаш, може би, кой знае. КОЙ знае. А едно четиринайсетгодишно момче писа със закръглен детски почерк до Народното събрание. И каза, че тук стават цинични неща. - Ами стават, моето момче.