Бях цъкнала сутринта на Нов постинг да описвам ново заседание в съда с имотната мафия, когато чух по телевизията, че говори актьорът Ивав Иванов, в Дома на киното отпреди три дни, по повод награждаването му. И това, което чух, ме закова пред екрана. Като млад той ми беше някак твърде красив, някак твърде популярен, за да го харесвам. Не споделях ни най-малко общите възторзи на моето момичешко поколение. Ние имахме злата участ да израстнем сред едно постно изкуство и някак априорно не се вглеждахме много в родното такова. Соцът, като перверзен градинар, си отглеждаше един розов храст, от който отстраняваше пъпките и свежите цветове, а оставяше с любовна загриженост сухите и гнилите клонки. За да ни изсуши и нас. И много постигна в тази област. И ни отвърна от българското социалистическо изкуство. А общо взето нравствено-етичното и художествено възпитание в тогавашното школо, като съм на "филмова" тема, може да се представи с култовата реплика:"Ще видите вие, кон боб яде ли". Та затова не съм го забелязала като млад. За което му се извинявам. В началото на "демокрацията", когато хич не се ходеше на театър, бях превела текстове за песни за една пиеса на Агньешка Ошецка. Правех го с голям кеф и се получиха много добре. На премиерата, след овациите, много от които - за мен, бях на седмото небе. Забравила се бях от радост, ама съвсем искрена радост, разговарях с някого от събралия се актьорски свят, когато усетих нечий поглед. Потърсих и открих - погледа на зрял, красив, спокоен мъж - познах в него с тържествуваща изненада "идола на моето поколение" Иван Иванов. Наблюдаваше с умиление инфантилното ми щастие. На мига започнах да "се кипря", да позирам като за снимка. И когато пак го погледнах "да проверя", лицето му изразяваше разочарование, станало му беше неприятно, като от безвкусно ядене. Тогава разбрах, че това не е кой да е. Оттогава ми е интересен и го следя. От неговата "реч" в дома на киното са публикувани части. Но тя трябва да се гледа и да се слуша. Това е възхитително тържество - на искреното и човешкото. Това е възвисяващо, това е истинско, това зачерква с един замах привичното ни средномислие и среднословие и ни извежда към друг свят. Който единствено си заслужава. Смятам, че този монолог е най-високото изкуство, което съм срещала последните 26 години в България.