Така се случи, че превеждам в момента полски разказ за концентрационните лагери в Полша през Втората световна. За пристигането в лагерите на новите траншове затворници, сбирани от различни държави на Европа, за разпределението на техните ценности от багажа им (било им е казавано, че в лагерите ще получат работа според образованието си, и добър живот, просто да си вземат най-ценните неща), за сортирането на багажа им по вид и стойност след пристигането на местоназначението, за да се изпрати в Райха, за сортирането на самите хора, т.е. на оцелелите от тях след транспортирането, при което са били натъпкани като животни и задушавани - колкото повече измрат по пътя, толкова по-добре, труповете - веднага за изгаряне, от живите - по-младите - за работа, по-ненадеждните физически - немедлено в херметически затворени коли към газовите камери. Разказва един "привилегирован" лагерист - от тези, които разтоварват от хора и багаж траншовете, сортират материала и срещу това се ползват от облагата винаги да имат храна. Една от най-тежките теми в този вид литература е темата за оскотяването на нормалния човек, за непрекъснатия ад около него, който в крайна сметка му бие упойката срещу естествената човешка чувствителност. Това не е така еднозначно осъдително, както изглежда, това е физиологически и психологически естествена реакция на несъвместима с живота околна среда. Думата за упойка на полски, преведена буквално е - "обезчувствяване". Ние му казваме разговорно - да претръпнеш. Най-мръсното, което постигна, съвсем не просто несъзнателно, българският "преход" - е това, че ни би упойката. Обезчувстви ни. И сега това, че мощна група престъпници с участие в много подобни актове, ми краде разбойнически къщата, не е новина, която да стресне вече някого. На фона на убийства, атентати, грабежи, родни и световни, какво са моите дребни грижи? На фона на престъпленията по най-висшите етажи на нашите властимащи, на фона на ограбваните и загиващи български села, на фона на циганските гета, забравени от всички. Какво че полицията имитира дейност, която няма и най-малка цел да доведе до истината, а точно обратното? Какво че първата инстанция - печално нашумелият вече СГС, се направи на разсеян и отреди правото на престъпниците? Какво че вече четири години от живота си занимавам мозъка и чувствата си с анализ на мръсотиите на крупни мошеници и корумпирани институции? Ами нищо, просто това - че съм безправна. Имам толкова права, колкото и концлагеристите. Имам по-малко права, отколкото ако се бях родила българка по времето на турското робство. Днес безправна съм аз, утре ще е друг, вдругиден - трети. Всеки може да е. Освен рушителите на нова България. Те са надосегаеми. Както бяха недосегаеми ЦК на БКП и приближените му девилопомазани. И ако ние, нашето изнемощяло българско общество, не намерим някакви сили, някакъв все още възможен проблясък съзнание да се противопоставим на упойката - къде ще сме, какво ще сме, кои ще сме? Човешкото уродство няма цвят, раса и религия - погледнете историята, погледнете си телевизионните екрани с актуалните новини. Неговите зародишчета се крият още в шимпанзето, нашия общ прародител. И целият смисъл на цивилизацията е да се отдалечим от него. Това е водещата еволюционна сила на човешкия вид, поетично казано - неговата светлинка. И който не знае това - съзнателно или подсъзнателно, той е в зоната на мрака, откъдето няма да излезе. В която зона беше бутната България сега. Рускко-българският посткомунизъм ще бъде разглеждан след време като специален феномен. Не "преход", понятието преход тук звучи вулгарно. Това е чисто и просто разрухата или прекрасната дума на Смирненски - разплухата - на една безсрамна, имитираща защита на човешки ценности, цинична, насилствено наложена обществена наредба. Материалната и морална разплуха. В този "преход" действа маймунското право. А ние, идиотите, искаме човешкото. Защо, да ни питаш? Защо?