Така се случи, че превеждам в момента полски разказ за концентрационните лагери в Полша през Втората световна. За пристигането в лагерите на новите траншове затворници, сбирани от различни държави на Европа, за разпределението на техните ценности от багажа им (било им е казавано, че в лагерите ще получат работа според образованието си, и добър живот, просто да си вземат най-ценните неща), за сортирането на багажа им по вид и стойност след пристигането на местоназначението, за да се изпрати в Райха, за сортирането на самите хора, т.е. на оцелелите от тях след транспортирането, при което са били натъпкани като животни и задушавани - колкото повече измрат по пътя, толкова по-добре, труповете - веднага за изгаряне, от живите - по-младите - за работа, по-ненадеждните физически - немедлено в херметически затворени коли към газовите камери. Разказва един "привилегирован" лагерист - от тези, които разтоварват от хора и багаж траншовете, сортират материала и срещу това се ползват от облагата винаги да имат храна. Една от най-тежките теми в този вид литература е темата за оскотяването на нормалния човек, за непрекъснатия ад около него, който в крайна сметка му бие упойката срещу естествената човешка чувствителност. Това не е така еднозначно осъдително, както изглежда, това е физиологически и психологически естествена реакция на несъвместима с живота околна среда. Думата за упойка на полски, преведена буквално е - "обезчувствяване". Ние му казваме разговорно - да претръпнеш. Най-мръсното, което постигна, съвсем не просто несъзнателно, българският "преход" - е това, че ни би упойката. Обезчувстви ни. И сега това, че мощна група престъпници с участие в много подобни актове, ми краде разбойнически къщата, не е новина, която да стресне вече някого. На фона на убийства, атентати, грабежи, родни и световни, какво са моите дребни грижи? На фона на престъпленията по най-висшите етажи на нашите властимащи, на фона на ограбваните и загиващи български села, на фона на циганските гета, забравени от всички. Какво че полицията имитира дейност, която няма и най-малка цел да доведе до истината, а точно обратното? Какво че първата инстанция - печално нашумелият вече СГС, се направи на разсеян и отреди правото на престъпниците? Какво че вече четири години от живота си занимавам мозъка и чувствата си с анализ на мръсотиите на крупни мошеници и корумпирани институции? Ами нищо, просто това - че съм безправна. Имам толкова права, колкото и концлагеристите. Имам по-малко права, отколкото ако се бях родила българка по времето на турското робство. Днес безправна съм аз, утре ще е друг, вдругиден - трети. Всеки може да е. Освен рушителите на нова България. Те са надосегаеми. Както бяха недосегаеми ЦК на БКП и приближените му девилопомазани. И ако ние, нашето изнемощяло българско общество, не намерим някакви сили, някакъв все още възможен проблясък съзнание да се противопоставим на упойката - къде ще сме, какво ще сме, кои ще сме? Човешкото уродство няма цвят, раса и религия - погледнете историята, погледнете си телевизионните екрани с актуалните новини. Неговите зародишчета се крият още в шимпанзето, нашия общ прародител. И целият смисъл на цивилизацията е да се отдалечим от него. Това е водещата еволюционна сила на човешкия вид, поетично казано - неговата светлинка. И който не знае това - съзнателно или подсъзнателно, той е в зоната на мрака, откъдето няма да излезе. В която зона беше бутната България сега. Рускко-българският посткомунизъм ще бъде разглеждан след време като специален феномен. Не "преход", понятието преход тук звучи вулгарно. Това е чисто и просто разрухата или прекрасната дума на Смирненски - разплухата - на една безсрамна, имитираща защита на човешки ценности, цинична, насилствено наложена обществена наредба. Материалната и морална разплуха. В този "преход" действа маймунското право. А ние, идиотите, искаме човешкото. Защо, да ни питаш? Защо?

"Как е чудна нашта локва, наший жабунясал вир..." Иван Вазов
Днес в НС Местан сладкодумно-хитроумно припомня, че мястото и ролята на една партия се определя от волята на електората – аха, ама за тях волята на електората се заключва: едно – в подвеждане и лъжа, и две – в кюфтето. А на първия ред седи и мъчително се отегчава персонификацията на модела Кой.

Вчера в Референдум по БНТ Б. Желявска (СГС) настоява на дебат, дебат, дебат и пак дебат, и дебат, и дебат, и дебат – само и само пак нищичко да не се случи.

И в същото предаване Соня Найденова (ВСС) обяснява, логично твърде, че недоволни от съдебната система винаги ще има, щото при делата има равен брой печелещи и губещи, значи половината винаги ще е недоволна.

– Да, г-жо магистрат – обаче е много съществено, - КОЯ половина ще е доволна, засега това е половината на престъпниците.

Ръководството на СГС, едно разумно, трезво, добронамерено, едно мило ръководство, отрича необходимостта от оставки - "какво ще помогнат оставките? - да седнем заедно, да обсъдим нещата, нужни са не промени на парче, а в дългосрочен план..." и все в този смисъл. Много им се иска дългосрочен план: ние сега да си вършим нови и да си довършим започнатите безобразия, щото нали...поели сме ангажименти..., пък после ще му мислим, дааа, има нужда от реформи, никой не е съвършен, но всичко трябва добре да се обсъди. Тези мъдри апели към обсъждания ги знаем - всичко ще се разводни, разреди, замъгли, замъти, замръчка, замота в брътвежи. Верно е - никой не е съвършен, но някой е престъпен, а който е престъпен няма как да седне със своите критици и разобличители, та да обсъжда промените към пречистване на собствената си гнила правосъдна практика. Който е служил на анти-правосъдието, облечен в черната тога, има един изход - да я съблече, да се покае и да се смири. И никак да не обсъжда. И да понесе своята о т г о в о р н о с т. О, наивност! Ами ние сме в България. Тук уличените в очевидни престъпления си имат друга тактика - те стават агресивни обвинители на своите разобличители - това е традиция от ехе-е-е - от 1944 г. А сега и по-култивирано, от висотата на своето положение снизхождат да поканят критиците си на разговори и обсъждания. Но някакси тези номера вече не вървят, дори тук по родните ширини, изтъркаха се прекомерно. Темпора мутантур. Дори и когато не се бъркаме в темпора-та, те си водят към нещо ново, дори когато си седим кротко и се подчиняваме на злото. Днес негодуванието на съдии от СГС срещу порочността, завладяла тази институция, пак се прояви в поредно писмо. Това е надежда. Защото досегашното "на тъмно" беше много зловещо. Изпитала съм провосъдието, което раздава Софийски градски съд лично върху себе си и ви уверявам - необходимостта от промяна крещи. Срещу срама, една държава да има такъв съд.

"Да се проведе сгъстяване на София! Първите, които се облажват от гоненията на опасните за комунизма градски жители, са преследвачите им от ДС. Още през 1950 година българските чекисти успяват да разрешат жилищните си проблеми в столицата. В прочувствено писмо до ЦК за битовите несгоди на призваните да прочистят София близо 2 000 тайни милиционери от провинцията, министърът на вътрешните работи Руси Христозов предлага за хората му „...да се освободят квартири чрез изселване на активни вражески елементи и паразити“. Още хубави жилища за „верните бойци на Партията“ могат да се намерят и чрез тъй нареченото "сгъстяване" на София, подсеща Христозов. А това означава само едно – "освобождаване" на привлекателни къщи и апартаменти посредством натъпкването на обитателите им при техни близки и роднини. Народната власт вече има известен опит в това от времето, когато по същия начин са били осигурени квартири на военни" (цитирано от статията "Как лагерите пазеха НРБ" на Deutsche Welle). Безцеремонното изхвърляне на хора от жилищата им от централните улици и кватали на столицата е нещо, което софиянци знаят и помнят. "Новодомците", наместили се в освободените от тяхната власт квартири, са господарите на новото положение, прости и изчистени, те са всьо и вся, пред тях никой не смее да гъкне. Първоначалното установяване на новия светъл строй е свързано с много тъмна злоба, беззаконие и подлост, с непрестанна подмяна на същинската истина с "тяхната" истина, защото те си бяха законотворци на собствената угода и изпълнителна власт на собствения си кеф. А си гъкнал - а в лагерите, а немил-недраг неудачник завинаги. Беззаконието и безчестието на социализма триумфира 45 години, изхитряваше се да се представя пред външния свят като държавообразно, но когато падна маската му на "официален строй", пак се подаде оная начална свирепа мутра от неговата порочна младост. И ето - днешните организирани престъпни групи - достойни наследници на старите експроприатори. Забелязвате ли, доколко за краденето на имоти, заляло цяла България, се мълчи, колко странна медийна индиферентност към такова масово и показателно проявление на беззаконието - София, Търново, Варна, Бургас - по цялата страна се разлива вълната на имотните безчинства, измамените се опитват да се организират, опитват се да отстоят правото си в съда - къде ти! - откровената имотна мафия се изживява като новата "народна" власт - тя ще си поиргае - тук съд, там - полиция, колкото да се позабавлява, но тя си знае силата, знае си дебелия гръб, който я пази. С нагло, войнстващо потъпкване на всяка истина, честност и законност започнаха, с нагло, войнстващо потъпкване на всяка истина, честност и законност свършват. Защото, нали е ясно - тези 25 години български "преход", не са никакъв преход, те са агонията на комунизма, който се мята, впит в благинките от "официалното" си съществуване и знае само едно - да иззема, да иззема, да иззема...

Каза ги от трибуната на Народното събрание депутатът Радан Кънев. Разбрахме как се е извършвало и така нареченото "случайно" разпраделение на делата в съда. Думите на Кънев за съда, кой знае защо, не получиха достатъчна медийна тежест. А те са истина. И много тежат. Те са мощен камък, хвърлен в гнусното блато. Те удрят по най-скъпото, което си сътвориха ДС-кадрите през време на хитроумно изработения от тях преход. Какво направиха те: 1.Раздадоха си държавната икономика като първоначален капитал. 2.Изхвърлиха през новопостроените терминали всичко знаещо, можещо и мислещо - "Добър ви път, българчета!" 3. Разядоха с порока на корупцията и мафиотската практика двата най-важни крепителя на държавата - съд и полиция. И убаото се възцари. И всичко стана "техно". Да, ама не. Уродството преля. И както кратко каза министърът Христо Иванов: - Така повече не може.