Била съм в това село. За няколко дни. При приятели. Ниските и плоски масиви на Странджа го ограждат от запад - сякаш си на плато, на голяма златна тепсия и залезът, залезът там е като на друга планета, дълго, дълго - че чак страх да те хване, с цвят на мед злати, злати широкото пространство - да го открие Холивуд - за жълти стотинки сума ти фентъзита може да заснеме. Къщите са на рядко, дели го много "ширине". Повечето са запуснати, в смисъл напуснати. Няма никой, пустеят. От една двуетажна, тухлена, масивна в далечината се чува конско цвилене, от време на време вратата се отваря със скърцане и навън се показва кон - за малко, нервен, вързан е там, на партера, и отново влиза в хола, и пак цвили. В края на една пътека, на позлатеното, сред оранжевите треви е седнала слабичка жена с черна забрадка и си чака двете си кози, Моите познати я приближават - Здравей, лельо (---), как си? - Тя вдига сините си очи - лицето й е като на западна благородничка с потекло от лордове, но е наша, българска благородничка с потекло от мъка, с бледото примирение на мъдростта -" Ами как, живеем, чакам си козите". Казва го извинително. Говори така, както професорите от СУ и новите наникнали и разрояващи се У-та, не могат да говорят. Погубените съдби на България, погубената България. Седнала с черната забрадка сред сухите треви. Тук в залезната златина е краят на света. Красота и ужас. Така запечатах в себе си Вълча поляна. Сега пожарът я довършва. Защото: "Огромен надуваем миньон е запречил пътя", както пишат вестниците за избягалата надуваема фигура в Дъблин. Огромният надуваем миньон стана участник и дори "инициатор" на съдебната реформа - с малко помощ от страна на приятели - източни и западни. Пък пратиха и сърчице на нашия държавен ръководител, валентинка - одобряват ни демек, обичкат ни: "Цмокни ма, цмокни ма, тарадададайрада". Чалга, и кво? -народът я обича, хич не е гнусляв. И търка лотарийни картички - от 2, 3, 4, 5 и т.н. лева. Търкай, търкай картички народе, видни актьори ти се кривят по телевизията да те насърчават - ама търкай, бе, търкай, бе, ако много-много, ама много-много-много търкаш, може би, кой знае. КОЙ знае. А едно четиринайсетгодишно момче писа със закръглен детски почерк до Народното събрание. И каза, че тук стават цинични неща. - Ами стават, моето момче.

Излезе клип с полициейско насилие. Повече от половин година след събитието. Похвално. Онагледи се истината. Повече от половин година след събитието. Отвратително е да се гледа. Нашумя, цяла България го видя. Повече от половин година след събитието. В полицията работят (трябва да работят) хора, преминали през психологически тестове. Да са лишени от "личностна" злоба, да са със стабилна психика, да са мотивирани. Не за побои и избиване на комплекси, а за овладяване на критични ситуации. Моля ви, бе, вижте какво я направихте, бе, оставете я, бе. Петима полицаи, мъжки момчета, въоръжени, облечени в униформи, като се замислиш, не е трудно да наритат, да блъснат главата на едно момиче в колата, да отведат двама подпийнали младежи в районното. Родната полиция ни пази. За вербална агресия, да допуснем, че е имало такава, полицаят не рита, не просва на земята, не извива ръце, не закопчава белезници, не блъска глави - за вербална агресия си има специална процедура - полицаят може да съди обидилите го. Но тук полицаят, момче-българче, знае, че съденето е бош-лаф работа и най-добре е да се нарита избрания злосторник, по тихичко, по тъмничко, и туй е, което като единствено удовлетворение ще му остане. Но - другата страна. По-важната. Основополагащата. Не ви пожелавам, ама ако влезете някой ден в Първо районно, на Столицата на Държавата, украсена със сови на мъдростта, носени от секси-СофИи, със Самуили и Орфеи, ако влезете в това Първо районно на емблематичната "Раковска", какво ще видите. Високи мрачни тесни стълби, и по завоите някакви столове с мазни скъсани седалки с неразпознаваем и неназовим цвят, от които изхвърча буйно дунапренът, олющени разклатени бюра, изхвърлени от стаите, също толкова олющени и окуцели бюра в стаите и въобще всякаква мебел, която може да се види единствено около контейнерите за смет. Първоначално мислиш, че се прави някакъв ремонт и се изхвърлят старите вещи, - тц! не се прави. Не се изхвърлят старите вещи - ползват се. А стайчетата, в които работят дознателите - обикновено нагъчкани по трима на тясно и задушно, също са със столчета и фотьойлчета, протъркани, разпрани и съдрани, с камари папки, които преливат от нещастните, още от социалистическо заслужили шперплатови шкафове и затрупват малкото стайче, така че не може да се диша, камоли да се работи. За да седнеш някъде, ако ти освободят стола от папките, трябва да се извиваш като балетист, за да не настъпиш или събориш нещо. И така, или с някои леки вариации, изглеждат и другите районни управления. Защо бе, господа бивши министри на МВР, защо бе, госпожо настоящ министър, защо бе, Прокуратуро - нали от работата на тези труженици зависи твоята ефективност, защо, бе, Държаво/Мафийо? По две причини - служителите на министерството на вътрешните работи трябва да са потиснати, със смачкано самочувствие и зависими. ЗАВИСИМИ. От Държавата/Мафията. Да я слушкат и покорно да изпълняват поръчките - Нос"се!. И втората причина - да са озлобени. Ама не срещу когото трябва. А срещу когото може. Защо да са такива? - ами защото, първо - ще служат на кривосъдието, второ - ще затвърдят у народа, у популо-то, пълната сигурност, че спасение няма, че то - популо-то е дивеч затворен в кошара. Така че отвращаващата ни сцена на побоя над двамата младежи е само следствие. Следствие от цялостната меверейска постановка и обстановка. И знам, със сигурност и от опит знам, че много млади служители на МВР се задушават от нечистоплътно потисничество. И този психически терор над редовия служител на МВР, над хората, които искат да работят професионално и по съвест, трябва да спре. И трябва да се чисти отгоре надолу. И това е точно толкова важно, колкото и съдебната реформа.

Хубав или грозен, художествен или кичозен, със светещи очи или с помръкнали взори, ти Самуиле, се върна - съвсем на точното място, съвсем в точното време, понесъл целия си тръгизъм, за да поемеш върху себе си и още повече. Ти си видял ослепените си войни, виж сега България. Трагедията на виждането е твоята съдба. Нашите бивши съветски братя пишат в пресата си с характерната злоба на пропадащ хегемон - Болгарии нет! След като те изработваха 70 години това "нет" с цялата мръсна политическа далновидност на злото. Не че са само те, има и още доброжелатели, но тяхната роля беше решаваща. България е малка лехичка. Ако десетилетия наред култивираш плевела, а изтръгваш плодните дръвчета - ще постигнеш желаното опустошение. Най-успешният им и с най-дълготрайни последици кгб-проект за България беше т.нар. "възродителен процес". Никой не може да ме убеди, че не е техен - нашите бкп-управници не смееха да кихнат без разрешение от Москва, камоли да се ангажират с монтирането на такова далекобойно оръдие, внесено може би тогава "за всеки случай", ама всъщност едва ли - комунизмът не можеше да продължи в този си вид и сърцето и мозъкът му го знаеха, намирисваше вече на перестройка - и тази инициатива страшно сладко им се изплати при "прехода" Тъй като нямаше и най-мъничкия умут да възникне по естествен път някакво противопоставяне между българи и турци, те изкуствено палнаха фитила - и ето я вече 25 години ДПС - дружеството за права и свободи на бившите ченгета от всички етноси, тръбата, по която тече постсъветският смъртоносен газ за България. Като гледате различни репортажи от страната - не се ли изумявате, колко от хората не могат да говорят - ни на български, ни на турски, ни на цигански - опитват се с по пет-щест думи да слепят някакво изречение, да изразят някакъв смисъл, искат, ма не могат. Култивирането на безпросветността и безчестието е велика сила - а това беше основният възродителен процес, провеждан от бекапето и още повече, защото винаги може още повече, от прехода. Докато се огледаме - щото ние 25 години се оглеждаме - и се стигна до продаването на матурите. И столнината май подема кърджалийската инициатива за висока успеваемост на младежта - тук може само да се изплюем, тук наистина не може да се говори! Това е най-гнусният пример за пълзящия разпад, за гниенето отгоре надолу - такава е политическата гангрена, обратна. И ти, Самуиле, гледай - трагичните гледки са твоя съдба, гледай това малко отмиращо кичозно подобие на държава - с върховенство на престъпността, населно със сенки, лутащи се насам-натам без смисъл и с броящи се на пръсти дебеловрати посткомунмагнати, дето толкова се нагълтаха, че им останаха извън устата едните будки за вестници, ма и тях налапват, ей така - за подиграФка, щото винаги може още. И сега като се изправи в центъра на София, ти стана велик, Самуиле, втори път, както би казал дядо Вазов. Защото светещите ти нощем очи ни направиха още по-видна околната картинка. Стой си такъв, какъвто си, Самуиле, в средата на 2015 година, в средата на София. Големите не се страхуват да бъдат смешни. Щом ще помогнат на истинското. Помогни и ти да прогледнем. И дано! Защото не винаги може още. Я вижте изборите в Турция! Има умут за надежда - както добродушно се шегуваха езиково старите българи.

Да дам отчет - набързичко, защото ме е гнус. Адвокат Орешков се е отказал от своите подзащитни, имотните крадци, по-точно от тяхната видима представителка, която краде с фалшив договор къщата ни. Нейните висшестоящи са наели нов адвокат – адвокат Павлина Славчева. Адвокат Славчева залага силно на емоцията – по женски, разбира се. Прелива от възмущение вече два пъти в съдебна зала, толкова възмущение изля и е видно, че още може. Разбираемо е, тя всъщност няма какво друго да прави. Обърна се към апелативния състав с възмущението си, че ние шиканираме съдебния процес и „това е неуважение към вас, уважеми съдии”. А тя ги уважава. Организираната група имотни измамници от уважение към съда вече четвърта година го приканват да участва наравно с тях в прозрачното имотно престъпление. „Шиканирам” е дума много шик. От среднофренски произхожда. От 17. век навлиза в юридическата терминология на Западна Европа. Означава „създавам пречки, бавя с измислени аргументи, опитвам се да протакам съдебен процес”. А нещата са толкова чисти, прости и ясни - имаме: имотни измамници с куп подобни престъпления зад гърба си, фалшив договор, набелязани „продавачи” с измислена от групата „тяхна” адвокатка – някоя Паунова - с фалшиво пълномощно, претупано дело в СГС – значи - хайде – да не шиканираме, да предаваме незабавно събствения си дом в ръцете на „купувачите” от ОПГ-то. Адвокатката е делова – да се действа. Правото го изисква. И честта на правника. Ех, родино мила, защо се превърна в хранителна среда за всичко това. А в това време в Четвърто районно-София, случаят ни е разпределен вече на 5-ти (с думи – пети) дознател. И съдебната реформа, да ви кажа под секрет, която се шиканира от всичко гнило в тази днешна инсценирана държава, без реформа на МВР ще изглежда клета - досуш като MAJKA BALGARIQ.

Бях цъкнала сутринта на Нов постинг да описвам ново заседание в съда с имотната мафия, когато чух по телевизията, че говори актьорът Ивав Иванов, в Дома на киното отпреди три дни, по повод награждаването му. И това, което чух, ме закова пред екрана. Като млад той ми беше някак твърде красив, някак твърде популярен, за да го харесвам. Не споделях ни най-малко общите възторзи на моето момичешко поколение. Ние имахме злата участ да израстнем сред едно постно изкуство и някак априорно не се вглеждахме много в родното такова. Соцът, като перверзен градинар, си отглеждаше един розов храст, от който отстраняваше пъпките и свежите цветове, а оставяше с любовна загриженост сухите и гнилите клонки. За да ни изсуши и нас. И много постигна в тази област. И ни отвърна от българското социалистическо изкуство. А общо взето нравствено-етичното и художествено възпитание в тогавашното школо, като съм на "филмова" тема, може да се представи с култовата реплика:"Ще видите вие, кон боб яде ли". Та затова не съм го забелязала като млад. За което му се извинявам. В началото на "демокрацията", когато хич не се ходеше на театър, бях превела текстове за песни за една пиеса на Агньешка Ошецка. Правех го с голям кеф и се получиха много добре. На премиерата, след овациите, много от които - за мен, бях на седмото небе. Забравила се бях от радост, ама съвсем искрена радост, разговарях с някого от събралия се актьорски свят, когато усетих нечий поглед. Потърсих и открих - погледа на зрял, красив, спокоен мъж - познах в него с тържествуваща изненада "идола на моето поколение" Иван Иванов. Наблюдаваше с умиление инфантилното ми щастие. На мига започнах да "се кипря", да позирам като за снимка. И когато пак го погледнах "да проверя", лицето му изразяваше разочарование, станало му беше неприятно, като от безвкусно ядене. Тогава разбрах, че това не е кой да е. Оттогава ми е интересен и го следя. От неговата "реч" в дома на киното са публикувани части. Но тя трябва да се гледа и да се слуша. Това е възхитително тържество - на искреното и човешкото. Това е възвисяващо, това е истинско, това зачерква с един замах привичното ни средномислие и среднословие и ни извежда към друг свят. Който единствено си заслужава. Смятам, че този монолог е най-високото изкуство, което съм срещала последните 26 години в България.